Джон Стайнбек, един от най-големите и значими автори в световната литература,

Джон Стайнбек, един от най-големите и значими създатели в международната литература, е роден на 27 февруари 1902 г.  Публицист, драматург, есеист, един от безспорните американските класици, той е притежател на Нобелова премия и на " Пулицер " за  „ Гроздовете на гнева “ (1939), „ На изток от парадайса “ (1952) и „ За мишките и хората “  (1937). 

А за „ За мишките и хората “ е измежду най-човеколюбивите творби, писани в човешката история, произведение, надълбоко ангажирано с непостижимите премеждия, с безбрежните желания, с крехкостта на душата и с безконечните очаквания, с които човек живее до последния си мирис.  

***

Спалното помещение представляваше дълга, правоъгълна сграда с варосани стени и небоядисан под. На трите стени имаше дребни квадратни прозорчета, а на четвъртата — солидна врата с дървено резе. Покрай стените бяха подредени осем кревати — пет застлани с одеяла, а останалите три — голи, единствено със сламеници. Над всяко легло беше закована с отвора напред каса от ябълки, така че всеки от спящите тук разполагаше в действителност с две полици за персоналните си движимости. Тези полици бяха отрупани с дреболии — сапуни, пакетчета талк, ножчета за бръснене — и с тези списания, които земеделските служащи обичат да четат, на които се надсмиват и тайничко имат вяра. Освен това върху полиците се виждаха медикаменти, дребни шишенца, гребенчета, а на пироните, забити в страничните дъски, висеше и по някоя вратовръзка. Край едната стена стърчеше черна, чугунена печка с кюнец, който вървеше право нагоре и влизаше в тавана. В средата на помещението се мъдреше огромна, четвъртита маса с разхвърляни по нея карти за игра, а в близост имаше сандъци за сядане.

Към 10 часа сутринта слънцето хвърли през едно от прозорчетата ослепителен, кондензиран с прахуляк вързоп лъчи. Мухи се застрелкаха като метеори през снопа. Дървеното резе се подвигна. Вратата се отвори и в помещението влезе висок, изкривен дъртак. Носеше сини работни облекла и в лявата си ръка държеше огромна метла с дървена ръкохватка. След него влезе Джордж, а след Джордж — Лени.

         — Стопанинът ви чакаше нощес — рече старецът. — Побесня, като видя, че ви няма; мислеше тая утрин да почнете работа. — Той подвигна дясната си ръка и от ръкава се появи заоблена, прилична на прът китка — останалата част от ръката липсваше. — Можете да заемете ония две кревати — сподели той и уточни двете кревати до печката.

Джордж пристъпи напред и хвърли одеялата си върху сламения чувал, който служеше за дюшек. После погледна полицата над леглото и взе оттова жълта тенекиена кутийка.

         — Ха! Това пък какво е?

         — Отде да знам — отвърна старецът.

         — Тук написа: „ Унищожава въшки, хлебарки и други паразити. “ Бе ти какво легло ни даваш, а? Да въшлясаме ли искаш?

Старецът постави метлата под мишница и протегна ръка към кутийката. След това заразглежда деликатно надписа.

         — Вижте к’во — сподели най-сетне той, — момчето, дето спеше преди на това легло, беше ковач — доста прекрасен човек и чист, чист до немай-къде. Миеше си ръцете даже след ястие.

         — Тогава по какъв начин е завъдил тия гадини? — извика Джордж към този момент сърдит.

Лени постави завивките си на прилежащото легло, седна и се втренчи в Джордж със зяпнала уста.

         — Вижте к’во — подзе отново старецът, — тоя ковач, викаха го Уайти, беше подобен човек, че ръсеше от тоя прахуляк, въпреки да нямаше гадини. Ей така, за по-сигурно, видите ли. Да ви кажа к’во правеше: като седнеше да яде, не кусваше варените картофи, дорде не ги обелеше и изчистеше и от най-малкото петънце. Пък не дай боже по черупката на яйцето му да имаше кръв — жулеше го с четка. Накрая напусна, и то поради храната. Такъв човек беше — чистофайник. В неделя се издокарваше, даже когато не отиваше в града; слагаше си дори връзка и сядаше в спалното.

         — Знам ли? — рече недоверчиво Джордж. — Та за какво, казваш, напуснал?

Старецът пъхна жълтата кутийка в джоба си и потри рошавите си бели бакенбарди.

         — Ами… ей тъй… напусна, както се напуща. Каза, че зарад храната. Нямал друга причина, единствено храната. Една вечер рече: „ Платете ми, каквото съм изкарал “ и пушек да го няма.

Джордж подвигна завивките си, наведе се и заразглежда от близко сламеника. Лени стана и на часа последва образеца му. След прегледа Джордж най-сетне се успокои. Той разгъна навитите по войнишки одеяла и постави движимостите си на полицата — самобръсначка, сапун за бръснене, гребенче, флакон хапчета, мил мас и каишка за китката. След това застла прилежно леглото си.

         — Господарят ей сегичка ще пристигна. Като видя, че ви няма тая утрин, хванаха го дяволите. Влиза тука — ние тъкмо закусвахме — и вика: „ Къде са ония, новите, демон да ги вземе? “ После си изкара яда на коняря.

Джордж приглади една дипла на леглото си и седна.

         — Изкара си го на коняря ли? — попита Джордж.

         — И още по какъв начин. Конярят ни е чернокож.

         — Негър, казваш, а?

         — Ъхъ. Пък един наивник! Веднъж го ритна кон, та нещо не е добре с гръбнака. Ядоса ли се господарят, изкарва си го на него. Ама конярят пет пари не дава. По книгите пада. Все книги държи в стаята си.

         — А що за човек е господарят? — попита Джордж.

         — Как да ти кажа, не е неприятен човек. Прихващат го сегиз-тогиз, но другояче не е неприятен. Да ви кажа к’во направи на Коледа. Домъкна тука един галон уиски и вика: „ Пийте, момчета, колкото ви душа желае! Веднъж е Коледа. “

         — Ами! Цял галон уиски?

         — Бога ми! Пък каква забава падна! Нея вечер пуснаха негъра при нас. Дребничкият мулетар, викат го Смити, незабавно се нахвърли от горната страна му. Ама една битка беше! Момчетата не разрешиха на Смити да действува с краката, та черният го пребори. Смити разправяше, че в случай че работел с краката, щял да види сметката на черния. Добре, но момчетата не му дадоха, тъй като пък конярят е зле с гръбнака. — Старецът млъкна, наслаждавайки се на загатна от тая вечер. — После момчетата отидоха в Соледад, па като се разбеснели там! Аз не вървя в града. Не ме тегли към този момент казиното.Лени дооправяше леглото си, когато дървеното резе се подвигна и вратата наново се отвори. На прага застана невисок, набит човек. Носеше сини работни панталони, риза от вълнено трико, черна, разкопчана жилетка и черно сако. Беше пъхнал палци в колана си от двете страни на огромната стоманена тока. Широкополата, позамърсена към този момент бежова шапка и ботушите с високи токове и шпори посочваха, че е служащ.

Старецът незабавно обърна взор към него и се помъкна към вратата, като търкаше с пръсти бакенбардите си.

         — Момчетата преди малко дойдоха — сподели той и се измъкна край господаря.

Фермерът пристъпи в помещението с късите, отривисти крачки на дебелокрак човек.

         — Писах на Мъри и Реди, че ми трябват двама души, да стартират работа тая заран. Дадоха ли ви работни карти?

Джордж бръкна в джоба си, извади работните карти и ги подаде на фермера.

         — Така си и мислех, Мъри и Реди нямат виновност. Тук написа черно на бяло, че би трябвало да сте на работа от през днешния ден сутринта.

Джордж заби взор в нозете си.

         — Шофьорът на рейса ни обърка — сподели той. — Трябваше да вървим пеш 10 благи. Стигнахте, вика, а излезе, че напълно не сме стигнали. Пък и не можахме да хванем различен рейс.

Фермерът примижа.

         — Тъй де, само че днеска хората ми работят на вършачките с двама души по-малко. Сега към този момент няма смисъл да отивате на работа, ще идете следобяд.

Той измъкна от джоба си тефтерчето, в което водеше работните дни, и го отвори там, където сред листата бе натикан молив. Джордж смигна на Лени и Лени кимна глава, с цел да покаже, че е схванал. Фермерът наплюнчи молива.

         — Как се казваш?

         — Джордж Милтън.

         — А ти?

         — Той се споделя Лени Смол — отговори отново Джордж. Фермерът вписа имената им в тефтерчето.

         — Така, днеска сме двайсети, постъпили на двайсети от обед — сподели той и затвори тефтерчето. — А къде бяхте на работа преди?

         — На север, в Уийд — отговори Джордж.

         — И ти ли работеше там? — обърна се господарят към Лени.

         — И той — сподели Джордж.

 Фермерът уточни шеговито към Лени.

         — Не е от доста приказливите, а?

         — Че не е, не е, само че пък е служащ — здраве му кажи! Як е като бик.

Лени се усмихна под мустак и повтори:

         — Як като бик.

Джордж го изгледа навъсено и Лени наведе глава, компрометиран, че е не запомнил обещанието си. Господарят изтърси внезапно:

         — Я слушай, Смол! (Лени подвигна глава.) За каква работа те бива?

Уплашен, Лени подири с взор помощ от Джордж.

         — Той може да прави всичко, каквото го накарате — сподели Джордж. — Добър мулетар е, чували може да цялостни, трактор да кара… За всичко го бива. Дайте му единствено работа.Фермерът се обърна към Джордж:

         — А ти за какво не го оставиш самичък да си дава отговор? Какво имаш мислено?

         — О! — възкликна високо Джордж. — Не желая да кажа, че доста му сече пипето. Съвсем не. Но настоявам, че работи за 100 души. Та той може да вдигне четиристотинфунтов чувал!

Фермерът постави постепенно тефтерчето в джоба си, пъхна палци в колана и примижа с едно око.

         — Бе ти нещо мамиш, а?

         — Какво?

         — Казвам, че за нещо го използваш тоя човек. Да не би да му прибираш извоюваното, брей?

         — Как ще му го прибирам? Защо мислите, че го употребявам?

         — Как да ти кажа, в никакъв случай не съм виждал някой човек да си дава толкоз труд за различен. Искам просто да схвана какъв интерес имаш.

         — Той ми е… братовчед — сподели Джордж. — Обещал съм на майка му да се грижа за него. Като дете го ритна кон в главата, но в този момент е добре. Не е от най-умните, само че пък може да прави всичко, каквото го накараш.

Фермерът се поотдалечи от тях.

         — Бе то не му би трябвало доста разум, с цел да цялостни чували с ечемик. Но ти не се опитвай да ме мамиш, Милтън. Ще те наблюдавам. А за какво напуснахте в Уийд?

         — Работата се свърши — отговори бързо Джордж.

         — Какво работихте?

         — Ами… копаехме напоителна яма.

         — Хубаво. Само не се опитвай да ме лъжеш, тъй като няма да ти се размине току-така. Такива хитреци доста съм ги виждал. След обед отивате на работа при вършачката. Ще товарите ечемик с групата на Слим.

         — Слим ли?

         — Да. Един огромен, висок. Ще го видите на обед. Той се обърна внезапно, само че преди да си излезе, извърна глава и ги изгледа дълготрайно. Когато звукът от стъпките му замря, Джордж се нахвърли на Лени:

         — Уж дума нямаше да обелваш, диване с диване! Нали щеше да държиш затворена мръсната си уста и да ме оставиш аз да приказвам! Насмалко не изпуснахме работата.

Лени се бе вторачил обезверено в ръцете си.

         — Забравих, Джордж.

         — Забрави я! Ти все забравяш, пък след това аз би трябвало да ти оправям кашите. — Той се тръшна на леглото. — Сега непрестанно ще ни дебне. Трябва да внимаваме да не сбъркаме нещо. И научи се най-сетне да държиш затворена мръсната си уста.

Джордж млъкна тъмен.

         — Джордж?

         — Какво искаш?

         — Нали не ме е ритнал кон в главата бе, Джордж?

         — Налягай си парцалите и не приказвай! — рече разярено Джордж. — Стига си ми създавал такива проклети неприятности!

         — Джордж, ти сподели, че съм ти братовчед.

         — Какво като съм ти споделил, то беше неистина. И добре, че не е истина. Ако ми беше родственик, щях да се гръмна.

Той млъкна внезапно, приближи до отворената врата и погледна на открито.

         — Ей, ти какво подслушваш тука?

В спалното влезе постепенно старецът. В едната си ръка отново държеше метлата. По петите му се мъкнеше едва-едва овчарско куче със сива зурла и безцветни, ослепели от напреднала възраст очи. Кучето се дотътри, куцукайки, до ъгъла, легна, заръмжа тихичко и взе да ближе пепелявата си, проскубана четина. Старият метач не смъкна очи от него, до момента в който то не се намести.

         — Какво ще слухтя — сподели той. — Рекох единствено да постоя на сенчица и да попощя кучето си. Току-що пометох пералнята.

         — Не си пъхай носа, дето не би трябвало! — скастри го Джордж. — Не ги обичам тия работи.

Старецът се почувствува неудобно и замести взор ту към Лени, ту към Джордж.

         — Току-що се бях спрял там — заобяснява още веднъж той. — Не съм ви чул какво си говорите. Па и не ме интересува. Работникът във фермата не трябва нито да подслушва, нито да задава въпроси.

— Точно по този начин е, не трябва — сподели Джордж поуспокоен, — изключително в случай че желае да се задържи по-дълго на работа. — Оправданието на стареца му беше допаднало. — Хайде влез и поседни мъничко — додаде той. — Ама и кучето ти е доста остаряло. — Старо е. От кутре съм го отгледал. Кога бе по-младо, знамение куче беше! — Той подпря метлата на стената и потри с ръка необръснатата си буза. — Е, по какъв начин ви хареса господарят?

         — Видя ми се почтен.

         — Не е неприятен човек — съгласи се старецът. — Стига да го схванеш.